Шатрата бе с диаметър около десет метра. Покривът представляваше конструкция с формата на конус, украсена с ярки празнични светлини. Шумът отекваше във високия таван и се получаваше непоносима какофония.

Групата не бе особено добра и компенсираше това със силата на звука, като явно се надяваше високите децибели да прикрият фалшивите или пропуснати ноти. Все пак музикантите свиреха с впечатляващ ентусиазъм и артистичност. Пианистът и китаристът сякаш изтръгваха тоновете от инструментите си. Сплетената на плитки брада на мъжа с хармониката подскачаше при всяко рязко движение на главата му. Докато плъзгаше лъка по струните, цигуларят енергично танцуваше жига и по този начин привличаше вниманието върху жълтеникавите си каубойски ботуши. Барабанистът като че ли владееше само една ритмична фигура, но я изпълняваше с удивителен замах.

Нестройното звучене, изглежда, не смущаваше посетителите. Всъщност дори и Хамънд Крос. Странно защо, панаирната глъчка му се струваше успокояваща. Звуците се запечатваха в съзнанието му: писъците, които долитаха от централната алея, закачливите подвиквания на момчетата от виенското колело, плачът на уморени деца, звънците, детските свирки и неизменният за един карнавал смях.

Днес съвсем не бе имал намерение да ходи на селски панаир. Въпреки че навярно местните вестници и телевизии бяха съобщили за събитието, той не бе обърнал внимание.

Беше попаднал на панаира случайно, половин час след като бе излязъл от Чарлстън. Не можеше да си обясни какво го бе накарало да спре. Не беше любител на карнавалите. Родителите му никога не го бяха водили на подобни места. Стараеха се да избягват масовите атракции. Те не бяха за хора от тяхната среда.

Обикновено Хамънд също ги избягваше. Не от снобизъм, а защото работеше дълги часове и свободното му време бе особено ценно, затова избираше как да го прекарва. Би предпочел игра на голф, няколко часа риболов, хубав филм или спокойна вечеря в уютен ресторант. Но селски панаир? Това определено не бе в списъка му на приятните занимания.