Все пак този следобед го бяха привлекли тълпата и радостната глъчка. Ако останеше сам, би потънал в размисли за своите грижи. Би изпаднал в отчаяние, а кой се нуждаеше от това в един от малкото почивни дни, които оставаха до края на лятото?

Затова когато стигна до множеството коли, които едва се придвижваха към временния паркинг — всъщност пасбище, превърнато в паркинг от някой предприемчив фермер, — и бе принуден да забави, просто се сля с потока от автомобили, каравани и фургони.

Плати два долара на дъвчещия тютюн младеж, който събираше таксата за паркиране, и за щастие успя да намери свободно място под едно кичесто дърво. Преди да слезе, свали сакото и вратовръзката и нави ръкавите на ризата си. Внимателно се провря между сергиите с лакомства. Съжаляваше, че не е с джинси и ботуши — вместо официалните панталони и обувки, но вече се чувстваше развеселен. Тук никой не го познаваше. Не бе длъжен да разговаря с никого, ако не желаеше. Не се налагаше да изпълнява досадни задължения, да участва в заседания, да отговаря на телефонни обаждания. Тук не бе професионалист или колега. Нито пък нечий син. Напрежението, гневът и тежестта на отговорностите започнаха да се стопяват. Чувството за свобода бе опияняващо.

Панаирният площад бе ограден с полиетиленови ленти, на които висяха безброй пъстри дрънкулки, които дори не трепваха в горещия следобед. Задушният въздух бе изпълнен с примамливи ухания на топли евтини сандвичи. Отдалеч музиката съвсем не звучеше така зле. Хамънд бе доволен, че се отби. Имаше нужда от подобно… усамотение.

Защото, въпреки че бе заобиколен от толкова хора, той наистина се чувстваше сам. Изведнъж реши, че е по-добре да се слее с шумната тълпа, отколкото да прекара една самотна вечер в малката си вила, каквото бе първоначалното му намерение, когато тръгна от Чарлстън.

Групата бе изсвирила две песни, откакто брюнетката бе седнала в другия край на шатрата.